Хайде да спрем нормотворчеството на гърба на учителя
Втората 
половина на 70-те години на предишния век. Другарката Драганчева (лека и пръст) поема като класен началник моя клас. В тези години беше наложително класният началник да се запознае с изискванията, в които живеят учениците. Още през октомври беше изготвила график за посещаване по домовете. Дойде и реда на моето семейство. Другарката Драганчева пристигна у дома. Спомням си какъв брой неудобно се усещаше. Поседна за няколко минути, едвам не обиди родителите ми, зададе няколко въпроса и си потегли. Никога няма да не помни терзанието, с което стискаше дамската си чанта. Тогава краткотрайно живеехме надалеч от центъра и визитата евентуално костваше повече от два часа от вечерта на класната. А класът беше огромен – 35-36 деца.
Сега си давам сметка, че цели два месеца не е имала естествена вечер със фамилията си. Година-две по-късно със съученик си разменяхме листчета със шашкънии в часа по съветски. Учителката хвана едно от листчетата и ни рапортува на класната. В тези години трудовите хора бяха на респект. В учебно заведение ги викаха единствено за доста съществени неща, разбирайте в случай че някой ще го изключват. При всеки други случай класният беше задължен да посети дома на провинилия се и да запознае родителите с казуса. Това беше втория път, когато другарката Драганчева идва у дома. Чувстваше се отново неудобно. Този път, тъй като трябваше да покаже на родителите ми една записка.
При социализма учителят не се ползваше с почитта на държавните приятели. Затова му вменяваха какви ли не отговорности. Например бях към този момент в гимназия, когато беше разпратена министерска заповед, останала в съзнанието ми под номер 30. С нея се задължаваха учителите да обикалят вечер по заведенията, да управляват визитата им от възпитаници и в случай че открият такива да бъдат докладвани за наказване. Наистина перверзно наказване. Вместо вечер да почиват от уморителния ден, учителите губеха часове и изопваха нерви в кръчмите. Добре, че имах години учители, които не си даваха доста напън за заповедта и по този начин не бях открит нито един път, макар че всяка вечер пиехме по стотина грама водка с някакви евтини сокчета. Естествено в нарушаване и на отговорности, и на вечерен час.
Лятото на 1994 година. Току съм изкара първите си два месеца като преподавател в учебно заведение „ Васил Левски “ с. Казачево, когато получих лятното предписание да вървя в ромските махали и да групирам деца. С колежка обходихме много бедност в това лято. Няма да не помни находката ни в една окаяна къща в квартал Гозница. Къща на гола поляна, неизмазана и очевидно изоставена. Бяха ни насочили към нея и когато се провикнахме за идването си, от всеки прозорец се появи една мръсна и сополива детска глава. Близо час увещавахме една към двадесетгодишна ромка, към този момент с шест деца, че би трябвало да прати най-големите на учебно заведение. Успяхме да я придумаме да ни прати две. През цялото време се усещах извънредно потиснат. Пет години бях учил по какъв начин да преподавам и възпитавам децата. И аз образования човек трябваше да се апелирам на една необразована ромка. Гадеше ми се не толкоз от мизерията, колкото от обстоятелството, че правя работата на различен, който би трябвало да е виновен за прибирането на подлежащите деца в учебно заведение. Знам, че две и половина десетилетия по-късно практиката учители да се унижават и да правят работата на обществените служби като събират деца продължава. Защото законът дава финансиране през децата и с цел да имат работа всяко ромче е значимо.
Някъде по средата на първото десетилетие от XXI век. Секретарката в учебно заведение ми носи писмо и ми го дава против автограф. Писмото е от полицията. Със него ми оповестяват, че мое момиче е хванато без компаньон в дискотека доста след вечерния час. В писмото ме поучаваха да взема ограничения за превъзпитаването на ученичката. Поговорих с нея и попитах дали сходно писмо е пратено и на родителите. Отговори негативно. Пак се усещах като човек, който е заставен да прави работата на някой, който нехае.
Тези дни научихме, че се готвят промени в механизма за прибиране на всички подлежащи, които да задължат класните да обикалят по адресите на учениците, които са отсъствали денем без уважителни аргументи. Давам си сметка, че на мен това надали иска ми се наложи. Първо нашите възпитаници са постоянни в визитите си, а когато отсъстват родителите ни уведомяват. Освен това при клас с 20 деца отвън Ловеч, физически и стопански е невероятно да върша такива визити. Но си дадох сметка за хилядите учители, които работят при други условия и ще би трябвало да вършат сходни визити. И да се усещат като хора, които правят работата на някой други, да вземем за пример обществени служби или полиция, да се усещат безсилни, тъй като тяхното безсмислено посещаване ще накриви шапката на родителя, за който законът не предвидел превъзпитателните тежки санкции.
Почти съм сигурен, че тази измислица няма да проработи. Надявам се този път учителите да бъдем задоволително солидарни и почтени с цел да се противопоставим. Учителят не е куриер, разсилен, служител на реда или обществен служащ. Задачата на учителят е да учи и ограмотява децата. А, да и да ги възпитава с думи, правила и образец. И в случай че образованието в действителност е приоритет, детето е център на промяната, а учителят е значим за обществото, ще накараме ще впрегнем обществени служби и полиция да му оказват помощ. Защото излиза, че от министерството приказват високопарни думи за учителя, само че показват същото високомерно отношение към него както през социализма.
Та хайде да спрем нормотворчеството на гърба на учителя. Министърът дефинира учителите като главен капитал на образованието. Защо тогава подчинените му непрекъснато желаят да му облекат униформата на разсилен, куриер, служител на реда? И дали повода за боксуването на промяната не е във обстоятелството, че визиите на министъра летят в новото хилядолетие, а мислите на служителите населяват към момента предния век?
Автор: Иво Райнов, учител
Гимназия с преподаване на непознати езици „ Екзарх Йосиф I “ гр. Ловеч
Инфо: www.eratosten.wordpress.com
